– Гледали сме ви предимно в театъра. „Скъпи наследници” е дебютът ви на телевизионния екран. Къде ви харесва повече – на сцената или зад камера?
– И на двете места ми харесва. Театърът е по-голяма истина, отколкото киното и телевизията.. Допада ми и на двете места.
– Кой момент от тези зад кадър, по време на заснемането на сериала, ще помните винаги с усмивка?
– Какво да запомня с усмивка и да ми направи впечатление? (замисля се) Ще запомня колегите, природата, хората, с които работих. Все пак това ми е дебют, такова нещо по някакъв начин се помни, особено на тези години, няма как иначе.
– Имали ли сте момент, в който просто сте блокирали– не сте могли да запомните репликите си или е трябвало да повтаряте една и съща сцена отново и отново? Ако да, то има ли нещо, с което преодолявате трудностите, отпускате се и се отърсвате от всякакво напрежение?
– Не, не, нямали сме сцена, която да се повтаря безброй пъти, за да може да стане. С такива колеги и такива партньори всичко ставаше отраз. Ние преди кадър, преди да започнем да снимаме, имаме някакъв вид репетиция и тогава снимаме. Иначе не, нещо такова фрапантно, което да мога да ви кажа, е нямало и да зациклим на едно място, както например в театъра нещо да тръгнем да работим и то да не се получава. Не, по време на снимки не е имало такива моменти.
– Имате ли някакъв ритуал, преди да излезете на сцена, или пък просто нещо, което си казвате, за да се мобилизирате за предстоящото представление?
– Не. Моля се само да сме здрави през представлението и Бог да е с нас, това е най-важното.
– Участвали сте в множество прекрасни постановки – „Сън в лятна нощ”, Оркестър без име”, „Есенна соната”, „Крал Лир” и още много други. Кой образ ви е бил най-приятен за игра и защо?
– Ами, всички са ми любими. Всяка една роля актьорът я отглежда с толкова много любов и това са все едно твои деца, така, че да кажем най-любима нямам, засега поне.
– Много актьори не са имали възможност да подбират ролите си поне в началото. При вас така ли беше и ако да, то има ли роля, за която съжалявате?
– За младите артисти е по-добре да играят колкото се може повече неща. С течение на годините и, разбира се, ако си извоюваш тази позиция и това място, вече може да си избираш ролите. Аз казвам точно това, че докато си млад, трябва да играеш много, а след това, просто да попаднеш на добри пиеси и на добри режисьори, защото в момента, например, ме вълнуват повече от страна на рутината и опита, който имам, да изиграя нещо качествено и стойностно, с което мога да кажа нещо. Докато, когато съм била млада, съм искала да играя във всичко, все пак съм имала и друга енергия. Освен това трябва и да се учим. Един актьор трябва да играе много, за да може да се научи. За четири години в НАТФИЗ не може да се научиш. След това трябва да продължиш да играеш. Колкото повече, толкова по-добре. Иначе дали съжалявам за нещо? Ами, аз все още не съм играла в Чехова пиеса и ми се иска да играя в пиеса на Чехов и в пиеса на Тургенев. Много ми се играе и съвременна драматургия – някоя хубава роля.
– Бихте ли се снимали във филм, в който трябва да покажете повече плът?
– Принципно не съм против това. Играла съм, като съм била по-млада, в постановка, в която имаше едно ритуално къпане на сцената, съм се събличала. Ако е оправдано по някакъв начин и е направено красиво – бих. Иначе не съм привърженик на това нещо, защото си мисля, че човек в дрехи е по-загадъчен, отколкото гол. Разбирате ли в какъв контекст искам да го кажа? Тук, в „Скъпи наследници”, също имам една сцена, в която разкопчавам халат, после съм по сутиен и гащи, там едни глупости върши жената. От глупост какво ли не върши жена за отслабване всъщност. Така че нямам проблеми със събличането, но по принцип не съм привърженик на тези неща.
– Имало ли е момент, в който ви е идвало да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго? Ако да, кой е бил той?
– Аз съм се занимавала с нещо друго. Когато ставаха реформите в театрите, аз дълги години бях извън тази сфера. Тогава съм работила и други неща, например в агенция за недвижими имоти, в туристическа агенция също. Имала съм доста свободно време. После дойдох в Пловдив, защото тук ме доведе любовта на живота ми, нашият актьор и колега Николай Станчев, с когото вече 20 години се подкрепяме взаимно. Тук също обаче съм стояла без работа. Тъй че не мога да кажа, че ако не съм в театъра, не бих правила нещо друго. Напротив, човек трябва да опита и други неща, защото не знае какви заложби има в него. Аз се справях доста добре. Разбира се, липсвало ми е актьорството, но да седя и да страдам и да роня сълзи – не. Животът си продължава в края на краищата.
– Актьорството пречи ли на семейния живот? Успявате ли да балансирате с всички професионални ангажименти и това да обръщате достатъчно внимание на обичаните от вас хора, времето стига ли ви?
– Не. Това е този момент, в който, ако сте забелязали, и повечето колеги казват: „Искам да имам време за семейството, искам да имам време за себе си и най-вече за близките си”. Това е така, защото, когато тръгнеш да репетираш, ти влизаш в един друг свят – откъсваш се, ако ти трябва да репетираш три пиеси в годината, то това са ти минимум по три месеца работа, три по три е девет и какво остава накрая вече, дето се вика. После пък тръгваш да играеш. Имам много малко време за семейството си и това ми е една от болките, но пък гледам, когато съм свободна, всеки миг да прекарам с тях. Тъй че си пожелавам повече свободно време, но понякога.
– Има ли роля, за която мечтаете?
– Конкретно нещо няма. Не съм от актрисите, които си казват: „О, мечтая да изиграя това”, „О, мечтая да изиграя онова”. Всяко нещо е с времето си, т.е. сега, ако чета Жулиета, то ще имам какво да кажа с нея от позицията на моите години, защо пък да не изиграя една Жулиета, нали? Жулиета е всяка жена.
– Ако в реалния живот станете наследница на един милион лева, за какво бихте изхарчили парите?
– На толкова много хора мога да помогна, ако стана наследница на такава сума. Значи направо да не ви разказвам на колко – на майка ми и на баща ми, на брат ми, на близки приятели мога да помогна, на театралната школа, която имаме, въобще много неща мога да направя.
– А не бихте ли направили и нещичко за себе си?
– Бих пътувала, бих направила едно пътешествие. Мечтая да отида на много места. Аз не съм ходила в Португалия, а много искам. Това ми е една от мечтите, за които все не стига време или все няма достатъчно ресурси.
Интервю на Вероника МАРТИНОВА
