Лили Иванова се изповяда! Примата направи пикантни разкрития за тишината, истината и какво я свързва с Маргарет Тачър

Гласувай за статията
Коя е Лили Иванова? Артист, който вече шест десетилетия пише музикалната ни история с гласа си и остава посланик на абсолютната младост. Чрез песните, чиято поезия те хвърля ту в Йовков разказ, ту в Яворовата лирика, а в изпълнение на живо остават усещането, че в една друга пазарна реалност Стинг и Тина Търнър щяха да надничат с благородна завист зад завесата. Чрез силния характер, който не вярва в мечти, а в постижимите цели. Чрез духа на боец, който с будистко търпение игнорира всеки, опитал се да скочи на раменете му, за да изглежда по-висок. Чрез спартанската дисциплина и перфекционизъм, които изискват пълна концентрация във всеки стих и това често е грешно тълкувано от редовия гражданин като „надутост“. Момичето от Кубрат, което на 19 сваля престилката на мед сестра и хваща влака за София и въпреки квалификацията на Концертна дирекция като „трета категория певица“ започва пътя си към връх, ненадминат от никой в шоубизнеса ни днес. Лъвът с фигура на гимнастичка, който не се отказва от целта си и вместо ресторант в Сливен избира да тества таланта си в меката на джаза в Букурещ, където издава и първата си плоча. Поредната си порция поп шедьоври Лили поднася в нов албум. Наесен звездата стартира и традиционното си национално турне.
– Г-жо Иванова, за пръв път пускате албум без абсолютно никакъв графичен знак – дори името ви не е отразено на корицата. Защо?
– Корицата на албума e произведение на художника Васил Горанов. Недопустимо е да се нарушава целостта на картината. Идеята да бъде без име дава възможност музиката да бъде изведена напред и, разбира се, авторите. Този албум е един колективен творчески проект, в който композитори, текстописци, аранжори, музиканти, звукоинженери и аз сме в едно цяло като екип. Искам да благодаря на всеки един от тях за приноса им като творци и професионалисти към този проект.

– Авторът на портрета ви Васил Горанов се е вдъхновил от естествената ви среда – сцената. Дошъл е да ви гледа по време на концерт и ви сравни с природна стихия. Каква е историята зад създаването на тази картина? Колко специална е тя за вас?
– С Васил Горанов ме запозна наша близка приятелка, която ми представи неговото впечатляващо творчество с картини на историческа тематика. Когато се видяхме за първи път, се впечатлих от начина на работа на Васил Горанов като отношение към детайла и към всеки исторически факт, преди да подходи към творческия процес. Тогава той сподели, че има желание да направи мой портрет по избрана от мен снимка, но аз предложих да не е снимка, а да присъства на някой от концертите ми, за да има по-пряко впечатление, и той дойде. Няколко седмици по-късно ми представи портрета, който всъщност е изцяло неговото виждане и усещане за мен – такава снимка не съществува, нито пък съм позирала. Искам да му благодаря за това и се радвам, че именно тази картина е лице на албума ми.

– Китаристът Ангел Дюлгеров ли е отново в основата на повечето аранжименти в диска? За какъв период го записахте и с какъв екип?
– Не знам за какъв период записахме албума. Предимството на това да си продуцент на собствената си продукция е, че можеш да изискваш и да работиш толкова време колкото прецениш, че е необходимо, за да си удоветворен от крайния резултат. В албума има 3 своеобразни дебюта като творчество – две от песните – “Този миг” и “Дали”, са по музика на Веселин Веселинов-Еко, а песента “Обичай ме!” е написана от Живко Петров – и двамата за първи път пишат песни за мен. И трите композиции са с текстове на Стефан Вълдобрев, с когото също работя за първи път. Останалите автори са Огнян Енев, Мартин Карбовски, Росен Кукошаров, Милен Кукошаров, Красимир Гюлмезов, Явор Кирин. По-голямата част от аранжиментите са на Ангел Дюлгеров, включително и на песента “Защо не сме едни и същи” по музика на Найден Андреев и в негова памет. Като бонус песен е включена “Другото лято” в изпълнение на живо от концерта в «Арена Армеец” през 2012 година в аранжимент на Живко Петров, текст на Явор Кирин и музика на Александър Бръзицов.

– Имате привилегията да работите с най-големите поети на България. В новия албум включвате лирика на музиканти като Стефан Вълдобрев и Росен Кукошаров. Колко бързо ви усетиха те като артист, като емоционална честота и чувствителност, за да създадат текст за вас?
– Този въпрос трябва да го зададете на тях. Мога само да им благодаря за чувствителността към думите, защото хубавите текстове – a aз държа на това, са голям дефицит днес.

– В „Защо не сме едни и същи” има стих, който е почти философска сентенция – „дори да ни делят различни истини, не сме ли все едни и същи хора”. Коя е вашата истина?
– Всеки си има истина – моята е в достойнството ми, в честта, в това да работя по собствените си критерии и да не разочаровам публиката, която ми е скъпа.

– Вие сте първият артист на България на доста нива – първият със свръхуспешни концерти във френската „Олимпия” и в „Арена Армеец” и първият, от чийто талант са респектирани звезди, като Хулио Иглесиас. Знам, че не приемате музиката като състезание, но все пак ще ви попитам – колко тежка е отговорността на това да сте първа?
– Не се състезавам с никого. Правя каквото трябва и каквото моята публика заслужава, а тя винаги е на първо място.

– Казвате, че стройната ви фигура е въпрос на ген и прецизно хранене, за да не се чувствате тромава на сцената. Силният характер и желязната ви дисциплина като артист обаче откъде идват, как се каляват?
– Моят дух е всичко. Всичко, което правя, е мой свободен избор.

– Концентрацията ви на сцена е изключителна, както и обмена на енергия с публиката. Как си почивате след това най-пълноценно?
– Най-важна за мен е тишината. Тя ме зарежда. Тишина и мълчание за час или два са ми достатъчни.

– Обичате да четете, и то предимно биографии на исторически личности. Коя е последната книга, която ви докосна, и с какво?
– Една от последните, които прочетох и много се впечатлих, е биографията на Маргарет Тачър.

– Кои са трите неща, които могат да ви зарадват на мига?
Прекрасен текст, прекрасна музика, красив букет, много аплодисменти…

Едно интервю на Надежда Попова, в. Монитор

Коментари чрез Facebook

коментара

Добавете коментар